Последен тон

Самотната китара тъжна песен свири,

подканваше ни сякаш за раздяла.

Че огънят във въглен се превърна

и в света ни слънцето залезе.

И казват, любовта ръжда не хваща.

А болката предвиждат ли в това?

А спомените раните подклаждат,

отрова сладка те за мене са.

Не си отивай, мили, със жлъчта в сърцето.

И не с целувка, а със сбогом изпрати ме ти.

Любими бяхме - вече непознати,

мълчанието нашепва пак "прости..."

И тихичко китарата проплаква.

Земята пие нежните сълзи.

Отекнаха следите, а ние тръгнахме

да гоним своите мечти...