Дълги са минутите, когато съм далече
от двете си деца и родния си дом.
Последна роба душата ми и тази нощ съблече,
заоглежда се в поредната ми чаша с ром.
Тя ми говори, влюбена е като мене,
изгаряме опиянени в един и същи идеал,
но животът ни блуждаещ се оказа чуждо бреме,
граничещо с вълшебен обръч от кристал.
И виждаме през него как засиява топлината,
сама разлива се по цялата земя,
но щом достигне до сълзите на децата,
изгаря в обещанието, че мама ще се върне у дома.
© Росица Димова Todos los derechos reservados