Погледни - на земята лежи,

безжизнен труп на момче.

Вървяло е сякаш със дни

да скрие някак своето сърце.

В нищото уморено се спрял

да остави поредна сълза.

Нея отронена в пясъка вплел,

да блести за други в нощта.

Уви, с тъгата, скоро разбрал -

последна била е тази сълза.

По следите му бързо вървял,

владетел злокобен - Смъртта.

Безкористно тя през него премина,

за миг до рани гърдите раздра.

И със своите грозни премръзнали пръсти

сърцето туптящо прибра.

А момчето за сбогом с кърви в земята написа

до онази блестяща последна сълза:

„Към тебе вървях, моя красива любов,

ала ти ме стигна бързо сама.

Студена издълба в гърдите ми ров,

за да мога очи в очи... Накрая с теб да заспя.”