Последната ти болка и измяна
(Когато се изгубих в огледалото…)
Когато се изгубих
в огледалото,
ти търсещи ръце към мен
протегна.
Разкъсах се
на острите му ръбове.
До кръв нарязах се.
Все казвам –
„за последно”...
Мечтите си към мачтите
завързах –
да оцелеят в
мъртвото вълнение.
Потънаха.
При празните надежди.
Припламнаха
и после се стопиха
във синьото око
на раковините...
И гарвани отлитаха,
крещейки,
за спрялото беззвездие
на нищото.
А бяха се маскирали
на гълъби –
с пера от хладни сребърни
вретèна.
И спореха със времето.
Не дишаха.
Кълняха всяка глътка
недоверие,
разляла се във нас
да ни отрови.
Заспиваха –
все трайно нежелани –
със тихи стонове
наместо „сбогом”...
Повярвах ти,
че ти ще ме намериш.
Че няма да съм
толкоз разпиляна.
Измисли ме
във огледалото,
а после ме написа –
последната ти
болка и
измяна...
© Елмира Митева Todos los derechos reservados