Нощта се разля върху кривия гръб на чемширите
и с воала си остър прегърна балконите чисти;
а в запустелия празен бетонен канал на комините
вятърът лаеше и изповядваше своята истина.
Със закърпен балтон и торба, пълна с печени круши,
той върви и отмерва с ботуш закъснелите улици.
Спря се на моста и гледа дълго, в тъмнината заслушан,
осъзнал, че животът му е кратък низ от измислици.
После извади отнякъде малко кристалносребърно ножче
върху кора от дърво свойто прощално писмо да напише.
Седна на камъка, но примрял осъзна, че не може
с тази огромна тъга във гърдите си вече да диша.
И към водата вторачи очите си гаснещо сини,
със сляпата вяра да открие последно спасение.
След час само въздухът беше мъртвешки изстинал,
а на моста потрепващ вече нямаше никой...
© Божидар Георгиев Todos los derechos reservados