Моят край лежи на дъното
като потънал кораб във скръбта,
която никой няма да изпита,
а страница след страница
изтича времето на всички нас.
Изтичам през пръстите си
като зрънца небесен пясък,
измит във времето от погледа ми устремен.
Хаосът навсякъде е - във времето,
във хората, във думите ми глухи.
От него сме започнали,
а с него свършвам аз.
Откъсва се и моят шанс - изгаря,
изтича и се изпарява.
Все едно какво ще стане с него - губя го.
Отново чувствам пламъка на твоето презрение
и през стената на синия ти поглед,
от нищото станал отново обледен.
Но все ми е едно.
Краят на света, на илюзия една.
Моят край или пък твоят...
Все ми е едно.
© Виола Todos los derechos reservados