Последно

11 feb 2017, 17:27

Poesía » Otra

391 0 3

Морето се скова. Останал в клопка,

морякът жадно гледаше вълните

как с ледените сърпове на котва

отваряха пробойни в висините.

Проклинаше земята под краката си

и чуждата жена в момент на слабост.

Но всъщност заслужаваше камата ѝ,

пробола го в лъжовната му наглост.

Защо ли трябваше му с нея да заменя

на вятъра свободната прегръдка.

Измамата, той знаеше, че свива времето.

И като ресто само болка връща.

Остана непростен и сам предаден.

Морето сякаш измяната му отмъщаваше.

Затвори се - студено, безпощадно.

И път назад безмилостно отказваше.

Далеч от кораба земята го поглъщаше,

усещаше кръвта как кал размива.

Пътуването е последно, няма връщане.

Да имаше вълнà поне! Че си отива...

31.01.2015

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.

Веси_Еси (Еси)

2017-02-11T22:56:17+02:00

Тук мнението ми съвпада и това на Кети, и с това на Силвето. Прекрасен, въздействащ, красив стих! Поздрави!
Plevel (Силвия Илиева)

2017-02-11T22:14:37+02:00

Тук си по-различна,въздействащо и красиво се е получило! Поздрав!
Katriona (Кети Рашева)

2017-02-11T18:11:05+02:00

Любовта или свободната прегръдка на вятъра? Какъв стих е родила тази дилема!!!! прекрасен!