Последно
Морето се скова. Останал в клопка,
морякът жадно гледаше вълните
как с ледените сърпове на котва
отваряха пробойни в висините.
Проклинаше земята под краката си
и чуждата жена в момент на слабост.
Но всъщност заслужаваше камата ѝ,
пробола го в лъжовната му наглост.
Защо ли трябваше му с нея да заменя
на вятъра свободната прегръдка.
Измамата, той знаеше, че свива времето.
И като ресто само болка връща.
Остана непростен и сам предаден.
Морето сякаш измяната му отмъщаваше.
Затвори се - студено, безпощадно.
И път назад безмилостно отказваше.
Далеч от кораба земята го поглъщаше,
усещаше кръвта как кал размива.
Пътуването е последно, няма връщане.
Да имаше вълнà поне! Че си отива...
31.01.2015
© Надежда Тошкова All rights reserved.
