За изгрящата болка във сърцето
лек до днес не съществува,
гледайки нагоре към небето,
душата плаче и тъгува.
Защо отиде си от мен?
Защо остави ме сама?
Във онзи сив и мрачен ден
потъвах бавно във безкрайната тъма.
Напразно молих се на Бога
да те върне пак при мен,
но виждах как лежиш във гроба
блед, бездушен и студен.
Поредната сълза отронвам,
а в нея - твоето лице,
мисълта за смъртта във миг прогонвам
и нежна топлина обгръща моето сърце.
Знам, ще идваш ти при мен
като лек пролетен ветрец,
дори в природна нежност въплътен,
не ще останеш бледния мъртвец.
Мъка сърцето ми изпепелява,
дори и времето не ще я погаси,
едно момиче сърцето си ти подарява,
щом решил си в гроба го носи!
Когато теб на този свят те няма,
не ми е нужна ни душа, ни сърце,
за мен не ще да има радост по-голяма
пак да зърна твоето лице!
© Вероник Бек Todos los derechos reservados