Потънах в тишината
Потънах в тишината, в покой от чуден необят
и прислонен във миг, ме лъхна сънен вятър,
душа на гълъб кацна върху рамото ми, и познах
във ласката ù чудна - дъх от топлото ни лято...
Звезда ми проговори, зашепна с необятен глас:
„Недей скърби, щом се завърнеш в кожата суетна...
Закътай вярата си в теб, човешко е да се греши...
Животът е любов, а другото си тръгва мимолетно...
Мираж е красотата, очите ви не виждат, знай –
отвъд е чудното, пустее във лика на свободата,
разкъсва сетива, поглъща ум и сякаш няма край,
безценно като порива в капчука на сълзата...
Открива светове, изгубени в житейския безкрай,
човешкото гради с любов - усмихната, смирена,
гнева поглъща с вик от устните на слънчевия рай
и болките гори - във пламък на мечтата вдъхновена...”
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Михаил Цветански Todos los derechos reservados
