1.03.2012 г., 15:08 ч.

Потънах в тишината 

  Поезия » Философска
1289 0 19

Потънах в тишината, в  покой от чуден необят

и прислонен във миг,  ме лъхна  сънен вятър,            

душа на гълъб кацна върху рамото ми, и  познах

във ласката ù чудна  - дъх  от топлото  ни  лято...

 

Звезда ми проговори,  зашепна с  необятен глас:

„Недей скърби, щом се завърнеш в кожата суетна...

Закътай  вярата си в теб,  човешко е да се греши...

Животът е любов,  а другото  си тръгва мимолетно...

 

Мираж е красотата, очите ви не виждат, знай –

отвъд  е чудното, пустее във лика на свободата,

разкъсва сетива,  поглъща ум и сякаш няма край,

безценно като  порива  в капчука на сълзата...

 

Открива светове, изгубени в житейския безкрай,

човешкото гради  с любов  - усмихната, смирена,

гнева поглъща с вик от устните на слънчевия рай

и болките гори - във пламък  на  мечтата вдъхновена...”

© Михаил Цветански Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??