25 ene 2017, 13:48

Повик 

  Poesía
622 0 0

Мъглата ме пронизва в тъмнината

и пътя ми посича със стена,

загубвам се без маркер по листата,

завръщам се от писък на жена.

 

Връхлита като вещица злоблива,

душата ми пленява със тъга,

над клоните провесена, бодлива,

прекършва тя стремежа да летя.

 

Със много светлини я осветявам,

но бялото е в мракa и нощта,

а себе си принуден аз заставям

в мълчание, обсебен, да вървя.

 

Провирам се през гъстите ѝ пръски,

пътеката в сърцето е луна,

и с ласка на желанията дръзки

в мъглата чувам повик на сърна.

© Александър Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??