25 ene 2017, 13:48

Повик

  Poesía
900 0 0

Мъглата ме пронизва в тъмнината

и пътя ми посича със стена,

загубвам се без маркер по листата,

завръщам се от писък на жена.

 

Връхлита като вещица злоблива,

душата ми пленява със тъга,

над клоните провесена, бодлива,

прекършва тя стремежа да летя.

 

Със много светлини я осветявам,

но бялото е в мракa и нощта,

а себе си принуден аз заставям

в мълчание, обсебен, да вървя.

 

Провирам се през гъстите ѝ пръски,

пътеката в сърцето е луна,

и с ласка на желанията дръзки

в мъглата чувам повик на сърна.

¿Quieres leer más?

Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.

© Александър Todos los derechos reservados

Comentarios

Comentarios

Selección del editor

Нека нямаш студени недели! 🇧🇬

Alex.Malkata

Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...

Ти 🇧🇬

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...

Разплитане на тишините 🇧🇬

yotovava

Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....

Любовта си отива в неделя. По здрач. 🇧🇬

paloma66

> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...

Разпродажба на спомени 🇧🇬

maistora

На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...

Ковачът на лунния сърп 🇧🇬

argonyk

Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...