25 ene 2017, 13:48

Повик

  Poesía
907 0 0

Мъглата ме пронизва в тъмнината

и пътя ми посича със стена,

загубвам се без маркер по листата,

завръщам се от писък на жена.

 

Връхлита като вещица злоблива,

душата ми пленява със тъга,

над клоните провесена, бодлива,

прекършва тя стремежа да летя.

 

Със много светлини я осветявам,

но бялото е в мракa и нощта,

а себе си принуден аз заставям

в мълчание, обсебен, да вървя.

 

Провирам се през гъстите ѝ пръски,

пътеката в сърцето е луна,

и с ласка на желанията дръзки

в мъглата чувам повик на сърна.

¿Quieres leer más?

Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.

© Александър Todos los derechos reservados

Comentarios

Comentarios

Selección del editor

Ти 🇧🇬

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...

Стаи за... отдих 🇧🇬

paloma66

АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...

Празната 🇧🇬

Синьо.цвете

Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...

Реквием за една буря 🇧🇬

imperfect

Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...

Мъжко хоро 🇧🇬

argonyk

Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...

Жените на България 🇧🇬

nikikomedvenska

Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...