Повик

Мъглата ме пронизва в тъмнината

и пътя ми посича със стена,

загубвам се без маркер по листата,

завръщам се от писък на жена.

Връхлита като вещица злоблива,

душата ми пленява със тъга,

над клоните провесена, бодлива,

прекършва тя стремежа да летя.

Със много светлини я осветявам,

но бялото е в мракa и нощта,

а себе си принуден аз заставям

в мълчание, обсебен, да вървя.

Провирам се през гъстите ѝ пръски,

пътеката в сърцето е луна,

и с ласка на желанията дръзки

в мъглата чувам повик на сърна.