Стиховете отдавна са ми чужди.
Римата стои, посланието се губи.
Думите ги чувствам тежки, скучни,
висящи само за ударените срички.
И лист не палят тия сажди,
останки, от огньовете предишни.
Щастието го няма, сегашното е радост,
но и двете са ми станали излишни.
Струпани в оскъдица, за късната ми младост,
очаквани, като процеси биологични.
Битието ми се носи със забрадка,
денят, прискърцва в монотонен ритъм. ...