Стиховете отдавна са ми чужди.
Римата стои, посланието се губи.

Думите ги чувствам тежки, скучни,
висящи само за ударените срички.
И лист не палят тия сажди,
останки, от огньовете предишни.

Щастието го няма, сегашното е радост,
но и двете са ми станали излишни.
Струпани в оскъдица, за късната ми младост,
очаквани, като процеси биологични.

Битието ми се носи със забрадка,
денят, прискърцва в монотонен ритъм.
Душата не я и питам, спрях да ѝ угаждам,
подчиних я на коварен алгоритъм.

Но откъсна чарк от тежкото безвремие,

една светулка и ми каза без дори да питам:

„Едвам примигвам, но как пък топля!

И започвам отсега слънца да вливам.
Ти ли си шивача, на ефирната ми рокля,
която със усмивката си да бродирам?
И често ще я сваляш, а безвремието
ще го превърнем в сладострастен ритъм.
Ще бъда слабата и ще си ми взел доверието,
пази ме и оттук не ще отлитам.“