Ако ще говориш - говори.

Аз ще слушам.

Това го мога - относително добре.

Ушите даже няма да запуша.

Няма да кръстосам и ръце.

Не ще си и помислям да прекъсвам

твойте думи -

пламнали криле. Ще се усмихвам

във възторг разумен.

Ще имитирам чувства - от воле.

Вятърът косите ще развява

и на двамата.

Усилено ще търси някъде под тях

химичните реакции на драмата,

превръщащи словата в прах.

Как тъй седим - лице в лице,

говорим,

а все едно от векове мълчим?

Помежду си въздуха с езици порим,

а все едно си в Лондон, аз - във Рим.

Тъй ще се запитам, вероятно.

Всъщност - не!

Няма да се питам нищо -

ще се наслаждавам на мига поне,

щом цяла вечност е погълната в секунда пищност.

****

Говори си - аз те слушам.

Даже чувам

всяка запетайка, всяко нежно "ах!".

Сякаш във басейн от сяра плувам,

във душата заличаващ всеки сладък грях.

Но не очаквай да говоря!

Не! Не чакай!

Каквото и да кажа тук,

ще е прът във спицата на влака,

ром след тежък махмурлук.

Аз не търся диалог

във мрака.

Не искам да разкрия колко ме боли,

че помежду ни само старо кречетало трака

о решетките на кухи "аз" и "ти".

06.06.2013