Пред твоя стих Мариана, аз се спрях
Пред твоя стих Мариана, аз се спрях,
а той е с изложение интимно –
познала радостта чрез болка и чрез грях,
говориш за споделяне взаимно.
ОтвОри шумно старите си двери
и тръгна вече смело ти към него,
под напора на чужди изневери,
замряла в порива на ново его.
Ситуацията е толкова позната –
новото чрез болката живее
и в естетическа позлата,
чрез радостта ти тя ще се засмее.
Не трябва той да бъде раздвоен,
а ти простила би му всяка слабост,
защото ще остане в твоя плен
с потенциите на бликащата младост.
С достатъчно проникновение
ти следваш си природната заръка
и тук – чрез стих, във откровение
споделяш за отхвърлената мъка.
В изложението окомерно
ти разгръщаш своята догадка
и твърдиш, че то е правомерно
за любов чрез болка – вечна, сладка?!
Вярно е, че във любовната ти нужда,
щом съдбата ти е разделена,
прави я да се превърне в чужда,
за да преоткриеш твойта – споделена.
И затуй любов – една и съща,
ти откриваш в съдбата друга,
с което тя при тебе се завръща,
за да срещне милите – съпруг, съпруга.
Туй Мариана, е природен зов,
дълго зрял в души прокудени
и изстрадан, идва вече като нов
в сърцата, от любов събудени.
И отпада всеки егоизъм
в мига, донесъл ти забрава,
за да бликне онзи хуманизъм,
който преоткривате тогава.
Чупиш смело чашата горчива
и емоцията изучаваш
с порива на влюбена, игрива
и това пред него го признаваш.
Вмъквам тук бележката изрична-
ти откриваш поприще човечно:
туй не е Мари, любов различна,
но духът на влюбване е – вечно.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Валери Рибаров Todos los derechos reservados
