Ръката люлка не люляла,
отпуска се - прекършен клон.
Предчувствието за раздяла,
звънчета, шутовски поклон.
Душата странно черно-бяла,
въздига плътското- на трон.
И прошката е закъсняла.
Пред устоялите: Поклон!
Без бой сърцето се предава.
И непростимото простих.
След воин нищо не остава,
а след поет - сълза и стих.
© Надежда Ангелова Todos los derechos reservados
Поетичната ми душица...