Прелюдия  към  светлината

                                                      1 част

                                              Сътворението                               

                                                         „А земята беше пуста и неустроена и

                                                         Тъмнината покриваше бездната: и Бо–

                                                         Жият дух се носеше над водата: И Бог

                                                         Каза – Да бъде Светлина!

                                                         И стана светлина.”

                                                                    Битие – глава 1 стих 2  и  3

                     И беше нощ, и първи ден роди се осветен.

                     И Бог тревата сътвори и гъстите гори.

                     И нощ дойде и съмна се – един прекрасен знак,                    

                     Когато чезне вече мрак и светва утро пак.

                     Бог светлината окачи на лунните лъчи.

                     Морето с обич зашумя  край топлата земя.

                     След тази нощ  - отново ден и слънцето мълчи.

                     Морето с поглед уморен потъва във лъчи…

                     И бе отново сътворен пореден божи ден –

                     За живи твари отреден и с мъдрост подреден.

                     И се раздвижиха цветя и храсти, и листа,

                     Раздвижиха се рибите, сред морската вода.

                     И ангели с небесен звън разтвориха крила.

                     И песен се разля навън, и мирис на смола..

                     И носеше се аромат, и Бог подаде знак –

                     И ароматните треви наведоха глави.

                     Над тях разнесе се нощта – погали тя пръстта

                     И пак подскочи светъл ден от слънце озарен.            

                     Синчец, тинтява и зюмбюл и див разцъфнал гюл

                     С упойващ мамещ аромат направиха парад.

                     Парад – триумфа на деня и биде светлина –

                     И Бог човека сътвори, и с обич го дари.

                     И Той високо изяви сред птици и треви,

                     Сред всички риби, зверове:”Човек ще се зове!”

                     И сне последния товар – нарече го Той „Цар”.

                   Човекът цар ще е за вас до сетния ви час!”

                    И ширнаха се тук треви, реки сред тях блестят.

                    Морето пее своя химн и ручеи шептят…

                    Горите, влюбени в деня , израснаха за миг.

                    Вълните радостно в брега разбиваха се с вик.

                    О слезте ниско , Небеса! Елате зверове!

                    Елате стари и деца, че Бог сега зове!

                    И биде ден, и биде нощ. След нея светлина

                    И вместо хаос – бе разкош сред чудната земя.

                    Градини спускат се нашир, сред тях пък зреещ плод

                    И Бог с любов благослови и пожела живот.

                    И ето Ева и Адам в Едемския си рай.

                    Кой може тази благодат сега да пожелай?

                    Ден шести вече свършен бе под синьото небе.

                    Потоци слизаха със звън и сякаш бе вълшебен сън.

                    В реки и светли езера водата буйна се събра.

                    Балканът с обич я обгърна, във водопади я превърна.

                    И тича тя в неспирен бяг да стигне до далечен бряг,

                    Докато весела, засмяна, превърна се във морска пяна.

                    И свърши нощ, и биде ден, потънал в погледа зелен

                    На неизбродни планини , възседнал сините вълни.

                    Раздвижиха се цветовете, разхождаха се зверовете,

                    И птича песен с нежен глас в стадата спусна се в тоз час.

                    Маймуни в клоните лежаха и твари вси се тук събраха.

                    И носеше се зов в простора, и Бог зовеше всички хора.

                    За вас създаде този свят. Бъдете в него като цвят!

                    Едно вълшебство на земята, целувката на светлината!

                    Бъдете ласката на пролет и устрема на птичи полет,

                    И топлината на лъчите, мистерията на звездите!

                    Тоз свят е раят на земята и Бог докосна му ребрата –

                   На онзи, първия Адам, и Ева му поднесе сам.

                   Да се обичат и плодят, света безмерно да множат

                   И да живеят  със любов до Втория  Вселенски зов!

                  Но не! Човекът не разбра и тази обич той презря,

                  И онзи старолетен змей затуй и днес живей.

                  Защото вместо Бог, Адам послуша  Ева там,

                  Когато старата змия направи го за срам.

                  За този грях наказан бе – под синьото небе,

               Догдето с Ева той живей, през сълзи да се смей!

               Да! Ний безумци сме несрети, затуй навеки сме проклети.

               Със непосилен труд и пот ще минем ний през тоз живот.

               Със болка в мъка синовете ще раждаме през вековете,

               Догдето пак се върнем тук при сладкия небесен звук.

               И Бог повдигна се на трона и бе провъзгласен закона.

               Бе с мъничка поправка само, но по-надолу цяло рамо .

               Човекът ще е господар – това от Бог е дар,

               Но само в земния предел. Небето Бог е взел.

               Ще бъде Цар и роб на веки – ще ходи в трудните пътеки

               За туй, че първите си дни на грях се подчини!

               И биде ден, но тъмно бе под синьото небе

               Защото трябваха очи за светлите  лъчи.

               И биде звън – небесен хор, но чуваше се спор.

               Човекът имаше уши, но сам ги заглуши.

               И бе с уста, и бе с език, но не издаде вик,

               Когато братска кръв проля сред плодните поля.

               И спусна се човекът-звяр. Нали роден е Цар –

               Той своя брат да подчини на пагубни злини.

               Затуй битува днес в света – вместо любов – скръбта.

               Затуй, че този глупав цар е станал господар.