Не ме интересува как живях.

Защо да си припомням колко хималайски камъни изтиках на баира?

Сега ми трябва вентилатор – да събори

от паметта ми пластовете азиатска прах.

Торнадо да ме издуха гол в космическите дупки на Всемира.

Отново да се потопя в онази светла Титикака от сълзи,

които майка ми изплака, докато се докопаме до Дания.

Защо да си припомням потните бразди по шията на татко,

камшиците, усукали плющящи въпросителни – да бъдем, или не –

върху ушите на каспийското осле,

каруците с натръшканите братя, сноповете разноезични съчки,

колчаните със счупени стрели, изстреляни към бясната съдба,

о, миг, поспри, ти тъй прекрасен си…

Какъв самодоволен самораслек е този Гьоте,

брат му Шекспир.

Бих искал Бог да се смили – и върху тялото ми да извие

небесния маркуч –

от мен вони, край мен вони на древност, лук и вкиснало.

Защо се бави напарфюмираната гмеж от датски принцове?

Сега ли ковачите им чукат бронзовия ключ от крепостта?

Нима не чуват моя глас – покойници, вий в други полк мина̀хте?

Аз идвам.

Историйо, размърдай пожълтелите си страници и виж –

толкова хилядолетна мъка ми се е навъдила в котилото

и толкова по три синджира синове влачи небето след мен,

че изобщо не ми се мисли какво ще остане от Дания,

ако с главите си не счупим ледовете

и с гръкляните си не спрем срутването на китайците.