Когато мисълта ù спря у него,

а после го видя, че търси нея,

моретата почувства на де Вега,

които бе копняла да излее.

Сърцето ù изгуби хода джазов.

И хукна сякаш с атове красиви.

Но нищо затова не му разказа,

притихна мак във нейната усмивка...

И той започна да я изучава

полека,  да не би да я изплаши.

Хареса му, защото бе такава,

каквато е – побрала вечност чаша.

Изпращаше я дълго до дома ù,

а времето отлиташе, защото

 с роса от нежност кипваше омаен,

животът у душите им сиротни...

Всемирът ги  дари  с кристална стряха,

предадоха се думите безсилни...

Защото Тя и Той навярно бяха

на благо вино огъня отпили.

Радостина Драгоева