Тук ни лодка е нагазвала тази вода,

ни птица е долитала жаждата да утоли.

Мракът заплашил и последните свежи лъчи;

отгоре се застлали дебело, уморени листа.

Застоявала с времето още водата,

не помръдвало нищо и вятърът не минавал даже насам.

Тихо умирали залежали листата,

pейзаж се разкрил непомръдващ и сам.

Трева заизраствала върху гнилата твърд,

избуявала с хъс, отпивала с жажда;

зеленото чудо надигало гръд,

картина нова започнала тук да се ражда.

Конник преминал по земите да търси награда,

а конят му верен внезапно се спрял,

загледал към морето зелено с наслада,

господарят му за миг в почуда занемял.

Жребецът отправил горящи очи към своя ездач

с молба да му бъде  устроен гала обяд.

Погледнал конникът, че отгоре е здрач

и кимнал тук да си устроят бивак.

Втурнал се конят, летейки към своята цел -

зеления рай – с мисли как ще остърже -

и своя ездач към опасност голяма повел.

Конят бил красив, снежнобял,

а излязъл кафяв от загнилата тиня,

без господар заплакал, овдовял,

че в алчността му на близкия загина.