Приказка една

(Стихотворение)

Искащи едни две очи,

блуждаещи някъде в

потънали, изгубени мечти.

Поредна вечност от една

неостаряла самота

и една душа, която се почувства

вехнеща.

Безмълвна е тишината,

душата няма вече желанието

да си позволи онзи изискан, приятен лукс-

да опише с казани думи

как потъна в премеждията

на спомени меланхолични от едно ,,приказно" време.

И времето,

ах, този не единствен виновник,

играеше не винаги зад кулисите на моя

момичешки живот.

Играеше драма-

там, на сцената, пред хората.

Абсурдът бе винаги комедия

за тях една,

ролите разнообразни,

но маските на лицата и костюмите по телата-

те винаги бяха едни и същи

и тъй не се меняха.

От всичко заболя-

болката неописуема:

особено когато някой в мен остави

мечти без чувственост във тях,

смях горчив и сладък за някои хора плач.

Ех, а, питам се- как, нима,

тъй както успяха да вземат много от мене,

как,за Бога, остана в мене една- емоционалността?

И в своята тъга,

която само аз си знам какво ми прави,

сядам да напиша приказка една-

с черното, а не със синьо мастило на химикала,

който държа.

Цигареният дим ме заслепява-

той взема,че прониква в очите ми плачливи,

оплакващи от парливия му допир.

Искащи едни две очи,

блуждаещи някъде в

потънали, изгубени мечти.

Поредна вечност от една

неостаряла самота

и една душа, която се почувства

вехнеща.

Тъй си сядам на стола в стаичката-

да напиша своя мила приказка една...