Искам да заспя за сто години
и да бъда сянка под реала,
един миг от вечности незрими,
от пантофка, забравена на бала,
от ябълка, изядена на гладно,
от отрова, впила се във вените,
една принцеса, чакаща напразно
звяра да пребъде с времето...
И тъй нататък.
Приказките нямат край.
Всъщност толкова са кратки,
че краят е измислен май.

И животът тече си както вчера...

Пепеляшка, сгушена в прахта,
Снежанка яла за вечеря
ябълка червена (на греха)...
Красавицата, спящата, оная,
от сърцето си направила кивот,
ала принцът точил меча при коняря,
да ходи да се бие с Дон Кихот...
А Ариел, Малката русалка
в морето крие своите сълзи,
че всъщност принцът е измамник
и не е дошъл тук да я спаси.

Та живота тече си като вчера...

А аз искам да заспя за сто години.
Само ябълки имам за вечеря.
Дай, Боже, той да ме намери.

( *Вдъхновено от стиховете на caribiana...)