Прилика
Окапаха ми цъфналите рози.
Дъхът ми на ванилия, разнесе се.
Понесох го. Венецът невъзможен,
в страха си преждевременно облечена.
Останаха ми дръжки... и тревога.
От тази, просълзената, нещастната.
Обаче, не помръквам - свойта проза
оставям зад надеждите и вярата.
Във всичко - що лети, пълзи и ходи.
Нагазвам в свобода, а тя - усмихва се.
И в нейните очи съзирам обич.
И мисля си, че много си приличаме.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
