Прилика
Окапаха ми цъфналите рози.
Дъхът ми на ванилия, разнесе се.
Понесох го. Венецът невъзможен,
в страха си преждевременно облечена.
Останаха ми дръжки... и тревога.
От тази, просълзената, нещастната.
Обаче, не помръквам - свойта проза
оставям зад надеждите и вярата.
Във всичко - що лети, пълзи и ходи.
Нагазвам в свобода, а тя - усмихва се.
И в нейните очи съзирам обич.
И мисля си, че много си приличаме.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Цвет Все права защищены
