ПРИТЧА ЗА ЛЮБОВТА

                                   В този стар, относителен свят,

                                   разкрасен с много обич и грижа,

                                    живее някъде и моят събрат -

                                    от живота той също получил е виза.

                                    Извикал деня си с истински плач.

                                    Нахален върлувал- гладен, без риза.

                                    С любовта си лудувал по късния здрач.

                                    Играл на мечти с несигурна миза.  

                                     Сънувал веднъж своя Рай - своя Ад,
                                      помежду им строил малка хижа...

                                      Но вик го събудил, отдавна познат,

                                     на загадката вечна - на любимата Лиза.                                     

                                     Сънен, небръснат- той, моят събрат,

                                     с поглед харпунен, дъха ù пронизал.

                                      После ú казал с глас чужд, непознат:

                                     - С теб сме прогонени от тревата на Рая,

                                      но ще носим все двамата сладкия грях.

                                       Ела да се топлим на огъня в Ада - докрая.

                                                      В. Т. (С нелегалното име Wali)