Притча за вълка
Прегърнал самотата си
като любима,
препускаше през дните си
небрежно,
а в нощите
се сливаше с тъмата
и разговаряше
с луната,
смирен пред нейната
сияйна нежност.
Ранен,
веднъж едва
пристъпваше в гората,
от жажда
губещ обоняние.
Видя я паднала
в краката му -
примамлива и страстна,
лунно-бяла...
И целият настръхна
от желание.
Разтвори
алчната си
вълча същност
да я поеме в себе си
до дъно,
за свежата ù хладна външност
душата си би дал.
Ала щом утоли
неутолимата си жажда,
във тъмното
остана само кал.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Христина Мачикян Todos los derechos reservados