Притча за вълка

16 nov 2013, 21:02

Poesía » Otra

663 0 1

Прегърнал самотата си
като любима,
препускаше през дните си
небрежно,
а в нощите
се сливаше с тъмата
и разговаряше
с луната,
смирен пред нейната
сияйна нежност.

Ранен,
веднъж едва
пристъпваше в гората,
от жажда
губещ обоняние.
Видя я паднала
в краката му -
примамлива и страстна,
лунно-бяла...
И целият настръхна
от желание.

Разтвори
алчната си
вълча същност
да я поеме в себе си
до дъно,
за свежата ù хладна външност
душата си би дал.
Ала щом утоли
неутолимата си жажда,
във тъмното
остана само кал.

Свързани произведения

Comentarios

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.

Довереница (Дочка Василева)

2013-11-16T23:25:14+02:00

Луна и кал.
И помежду им - вълк.
Необходимо, свързващо звено...

Аплодисменти за красивата мъдрост, Христина!