Притча за вълка

Nov 16, 2013, 9:02 PM

Poetry » Other

680 0 1

Прегърнал самотата си
като любима,
препускаше през дните си
небрежно,
а в нощите
се сливаше с тъмата
и разговаряше
с луната,
смирен пред нейната
сияйна нежност.

Ранен,
веднъж едва
пристъпваше в гората,
от жажда
губещ обоняние.
Видя я паднала
в краката му -
примамлива и страстна,
лунно-бяла...
И целият настръхна
от желание.

Разтвори
алчната си
вълча същност
да я поеме в себе си
до дъно,
за свежата ù хладна външност
душата си би дал.
Ала щом утоли
неутолимата си жажда,
във тъмното
остана само кал.

Свързани произведения

Comments

Please sign in with your account so you can comment and vote.

Довереница (Дочка Василева)

2013-11-16T23:25:14+02:00

Луна и кал.
И помежду им - вълк.
Необходимо, свързващо звено...

Аплодисменти за красивата мъдрост, Христина!