Притча за вълка
Прегърнал самотата си
като любима,
препускаше през дните си
небрежно,
а в нощите
се сливаше с тъмата
и разговаряше
с луната,
смирен пред нейната
сияйна нежност.
Ранен,
веднъж едва
пристъпваше в гората,
от жажда
губещ обоняние.
Видя я паднала
в краката му -
примамлива и страстна,
лунно-бяла...
И целият настръхна
от желание.
Разтвори
алчната си
вълча същност
да я поеме в себе си
до дъно,
за свежата ù хладна външност
душата си би дал.
Ала щом утоли
неутолимата си жажда,
във тъмното
остана само кал.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Христина Мачикян Всички права запазени
