Вечер спусна тъмна пелена

и прикани всички в своите легла.

Аз приседнах лекичко на стола

и пророних звук като виола.

Нежно, бавно и с любов

на детето ми за сън готов.

            Беше хубав слънчев ден.

            Пеперуди хвъркаха край мен.

            На поляната на село

            Данчо колелото караше си смело.

            Аз го гледах и с усмивка,

            мислех „Аз голяма съм щастливка”!

           Тук на село си играе -

въздух чист навсякъде витае.

Няма смог и пепел адски,

няма шум и наплив градски!

Ето, на поляната голяма

страшно никакво май няма.

Ала, както бях в екстаз

чух внезапно звука „Прас”.

От голямата трева

чух рева си на сина.

Камък имало е там-

Данчо мърдаше едвам.

Хукнах аз към него

и забравих своето си его.

С нежни ми ръце го взех.

Малко бавно се съвзех.

С целувка по главата

аз съзрях брадата.

-Нищо няма ти сега!

Драскотина! - рекох на шега.

Без да видя аз кога

кучето от нейде дотърча.

Както си говорим тихо,

за скимтя то глухо!

Нежно сложи си глава

върху Данчови крака!

Данчо спря да плаче,

не е вече пеленаче!

А с другар като Вълчан,

той приятел е желан!

19.04.2020г.

Гр.Варна