Приятели?!

Нима забравихте какво съм правила за вас?
Нима не помните какво беше между нас?
Бяхме вързани с верига,
само с топли чувства калена.
Но явно те не стигат,
за да повярвате във мене.
Нима една проклета лъжа
погледа ви замъгли?
Нима приятел се изоставя така?
А с вас уж такива бяхме, нали?
Как изведнъж ви потърсих за нещо,
а вас ви нямаше, къде бяхте?
Обичах ви, приятели, обичах ви горещо,
нима не го разбрахте?
Защо, когато вече не бях на върха
и тъжна, уморена плачех всеки ден -
Тогава паднах във очите ви... Нима?
Ясно колко сте държали на мен!
Плащах за вас, плащах с това, което имах.
Плащах за грешките ви, плащах за сълзите със сълзи.
Тогава уж очакванията ви надминах,
а когато вие трябваше да плащате, не го направихте, нали?
Странно как забравихте така изведнъж,
как плачехте на моето рамо...
И как, когато във очите ви валеше дъжд,
разчитахме на мене само.
Приятели?! Как смеете да се наричате така?
Приятели, които вземат, но не дават.
Дадох всичко, повече не мога...
Сълзите повече не могат да прощават.