Винаги слушам сърцето ми.
Но там е тъмно, мрачно, потайно.
Винаги гледам към морето ни,
В спомени изпълнено, така омайно.
Но изпитвам болка, боли ме.
Отново мрака ме поглъща.
Хайде, страдание, целуни ме!
И сърцето ми на мрака не отвръща.
В раните ми влиза солта от морето,
и те кипят със адска сила.
Обляно от вълни сърцето... Твоето.
Вече усеща мириса на плътта прогнила.
Прогнила като ,,нас,, и любовта ни.
Но дано сребърните лъчи дадат ни сила,
без да гледаме морето, давейки се в неговата мъка.
Да продължа без теб.
И да отида там, където ароматът ти не е преминавал.
© Емилия Костова Todos los derechos reservados