Проклета гордост, мразя те.

Нима нуждая се от теб?

Отново  караш ме да притъпявам глас.

Той е там, а тук съм аз.

И ето, че погледите ни отново срещат се,

a ти изплуваш и караш ме

своите слова да задържа,

заради наранената си пак душа.

Очите му отново греят.

Дори по-ярко от преди.

Желанието за близост в себе си скривам,

защото знам, че ще боли.

Дали е същият, или различен!?

Не зная отговора аз.

И все така опитвам да отричам,

че все още го обичам...