Бодеш като камък в обувка прокъсана -
ти го вадиш, а той се намъква обратно.
Идваш тук, поставяш маска навъсена
и се чудиш защо с мен не ти е приятно.

Затъмняваш стъклата на моето време,
подновяваш на лакти старите кръпки.
Над сто ризи уших ти… и вече боли ме,
бод до бод е в сърцето - кървави капки.

Да не беше замръквал тогава в нощта,
да не бях ти давала подслон… и снага!
Да не бях осветявала път със свещта -
онзи път, който стига навътре в душа.

Даже не чу  „Моминството ми остави”,
нахълта ми в сърцето… и в онзи кът.
Навярно друго би било, да бях в зори
бележка аз открила: „Вече съм на път”.

Но ти остана, продума: ”Тук ми е добре”,
сам леглото си постла с платно от лен.
И оттогава в обувката прокъсана боде…
Боде, ала не искам нова… тази е за мен!

 06.11.2011
цикъл "Черно перо"