Прокъсана
Бодеш като камък в обувка прокъсана -
ти го вадиш, а той се намъква обратно.
Идваш тук, поставяш маска навъсена
и се чудиш защо с мен не ти е приятно.
Затъмняваш стъклата на моето време,
подновяваш на лакти старите кръпки.
Над сто ризи уших ти… и вече боли ме,
бод до бод е в сърцето - кървави капки.
Да не беше замръквал тогава в нощта,
да не бях ти давала подслон… и снага!
Да не бях осветявала път със свещта -
онзи път, който стига навътре в душа.
Даже не чу „Моминството ми остави”,
нахълта ми в сърцето… и в онзи кът.
Навярно друго би било, да бях в зори
бележка аз открила: „Вече съм на път”.
Но ти остана, продума: ”Тук ми е добре”,
сам леглото си постла с платно от лен.
И оттогава в обувката прокъсана боде…
Боде, ала не искам нова… тази е за мен!
06.11.2011
цикъл "Черно перо"
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Анета Саманлиева Всички права запазени
