Провине(де)ние

Суша. Суша. Морно лято.

А селякът подлудява!

С кървав пот оре нивята,

със сълзи ги напоява…

Тайно нощем той се моли:

„Боже, опази от град!

… то човешките неволи

нямат край на този свят…”

Но природата е дива:

в нещо сме се провинили!

Въси вежди пиперлива

и събира ядно сили.

А за грешките човешки -

тя ще бурно отмъщава!

Че човекът е прашинка,

а проблеми ú създава…

Безхаберна си остава

за страха и труд по мъжки.

Бие град! И полудява!

Атакува без задръжки!

После, вече, уморена

от безумния въртоп,

рони сълзи натъжена –

предизвиква нов потоп…

А човекът ще си страда!

Господ тъй е отредил!

На разлъка за награда –

мъка му е подарил!