Провине(де)ние
Провине(де)ние
Суша. Суша. Морно лято.
А селякът подлудява!
С кървав пот оре нивята,
със сълзи ги напоява…
Тайно нощем той се моли:
„Боже, опази от град!
… то човешките неволи
нямат край на този свят…”
Но природата е дива:
в нещо сме се провинили!
Въси вежди пиперлива
и събира ядно сили.
А за грешките човешки -
тя ще бурно отмъщава!
Че човекът е прашинка,
а проблеми ú създава…
Безхаберна си остава
за страха и труд по мъжки.
Бие град! И полудява!
Атакува без задръжки!
После, вече, уморена
от безумния въртоп,
рони сълзи натъжена –
предизвиква нов потоп…
А човекът ще си страда!
Господ тъй е отредил!
На разлъка за награда –
мъка му е подарил!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Борисова Всички права запазени
