(бих искала)

Да тапицирам мислите си,

които гласно изфабрикувах

по  коленете на сините си  токчета

в онази ликуидна сутрин.

Докато азбестът се вливаше

във вените -

изменчиво шифрован като катинар

за плюшени пожарогасители.

                     (да преобразувам )

Алгоритъмът

за биполярните си клаксони

на махагоновия  изход

от налучкване

след първия диоптър.

                       (да преодолея)

Погледа ти,

когато си отида,

                         рачешки

с по един пирон в подковата.

на всеки полюс за завръщане.

                                               (искам)

Да облепя прозорливостта ти

(казус на дългото сричане)

за  „Ромео и Жулиета”,

талантливо катастрофирали

в „Аз, Моя милост и Сексът” -

само

и само

да мога

да декорирам -

                                 алиби.

За алманаха 

в епилози.

И дори въжето да се скъса,

а таванът -  подостри небето.

                           Резонирам.

Въпреки   възможността

за подлепващо

от калорични десени,

на ябълка

с едноцветна цев

и парашут от морфин.

Амортизирам.

                             (бих могла)

Да оправдая

центробежното свистене

на гласа ти по тялото ми,

но не съм щамповала

достатъчно фризове,

за да изхвърля толкова ацетон

под клепачите си.

Не съм -

тази матрица от чувства,

която пресмята траектории

на симулиращата ти издръжка

от липса на препинателност

за моята Удивителна.

                           И съм

толкова бодлива -

отвътре кожата

заради роговия литий

                    в кухата орбита

на препарирания таралеж

с чадър, в зелена носталгия

                 от съня

на най-добрия ти приятел.

Ти -

чисто гол.

Той –

чисто облечен

с А капела от токчета.

                         Бих била

красноречива басня,

ако хастарът под думите ми

не бе арабеската на Арлекин,

изтълкувана морфологично с

пиперони и кола.

И най-вече

 - бих разкрачила

тази теория на относителността

до степен точка

                               над точка.

Защото няма

такава трибуна,

която би могла

да рецитира егото си,

( толкова огледално)

колкото нафталиновата изневяра,

побрана 

в двустайната ми центрофуга

-изпотена трактовка

в нюанси

на сол

                       и белина.

А ти казваш,

че си отиваш.

                         С пожар

в кибритена клечка.

И аплиците от простира.

                                      (а аз...)

Какво да правя

с еърбега

на собственото ти съчувствие,

какво да измисля

за не-изградените стени

от синоними

на света към мен

и афтър-шока

от оскъдните ми оргазми.

Как да матирам фокуса,

когато лещата ми е късогледа

във всеки един сантиметър

на сърцето ти.

И как се играе шах  без цар...