Дълго пътеките вият гнезда във очите ми,
сухи са старите дни,
камъкът кротко дълбае земята, накичена
с лято. Гората мълви...
А някога викаше в мен. И не съм се страхувала
писък на брадва ли чувам,
някога с тебе, гора, до среднощ съм будувала -
днес се побираш във дума...
С теб ще угасне тихият път към дома,
аз и небето оловно,
корен във корена бавно ще спусне душа
и ще те чуя отново...