Ще остарея сам,
като лудите с котките...
самотата е част от пътя на война.
Всеки ден слагам усмихнатата венецианска маска
и се разхождам из обществото,
вечер като се прибера...
слагам тъжната маска.
Ще остарея сам...
ще има ли кой да ме помни се питам ?
Уж имам приятели...
пък в един момент те намират гаджета,
изведнъж стават много заети
и те забравят.
Копнея да се прибера,
да ме прегърне някой,
със усмивка блага.
Копнея...
Ще остарея сам,
а стрелките на часовника
на моето сърце...
спряха вече.
Душата ми плаче,
крещи и стене вътре в мен.
Отвън съм мълчалив.
Самотата е част от пътя на война.
И отново...
и отново...
и отново...
чак тишината е мъчителна в стаята...
усеща се присъствието на хората
на портретите по стените,
тишина...
Ваза със увехнали цветя.
черно кадифе...
Ще остарея сам...
Като лудите с котките.
Започва нов ден,
и отново слагам веселата маска...
Тишината тягостна...
часовника трака монотонно на стената...
тик так тик так
Всичко е борба,
Всеки войн е сам.
Ваза със изсъхнали цветя
и изгорели снимки.
късчета спомени
хвърлени на вятъра...
накрая остават само спомените
уж...
Но за какво да ги пази човек,
не си заслужава...
особено ако са лоши.
самота...
Самотата е част от пътя на война.
ръждясал грамофон,
разхвърляни снимки на масата.
Вазата се счупи...
стаята потъна в прах,
няма ме вече...
Тишина...
© Тодор Илиев Todos los derechos reservados