В поетичните ни срещи

Райчо Русев е маята,

че без спорове горещи

те протичат скучновато.

А когато рецитира

стиховете си перфектни,

сякаш вади сто рапири

и мехлем за рани тежки.

И в салона става тихо.

Чашите на маса лягат.

На Иван Николов стиха

за щурците ни са благост.

Той България събира

в селото си, като шепот

и сълзи, сълзи напират

за родината в несрета.

Райчовият глас се чува

надалеч и се подема

и вълните се бунтуват,

и реките, и Джендема.

Векове горите викат

на Родопа и на Странджа,

а Орфей и Евридика

с горски феи се ограждат.

Спира ли да рецитира,

става тихо, скучно... Жалко.

Той прибира сто рапири,

дава ни мехлем по малко.

Раните да си намажем,

болките си да прикрием

и „Наздраве!” да си кажем,

с люта Бряговска ракия.