Прибрах се уморен. Опитах да заспя,

но мислите в главата ми крещяха... Защо се стигна до това...? До тук? 

Защото бях човекът, който думите изричаше, които другите не щяха - Не, не те щадяха...

И вадеха душата ти с памук.

С какво ги провокирах? Те какво целяха?

Събличам бавно дрехите си, мислейки върху това, и сигурно за да остана гол пред себе си...

И срещайки очите им отново в мислите, се чудя те дали успяха?

Или умряха мигове, като онези, ‘дето радваш се, че има ги и никой не се меси...

И няма нужда от завеси...
Навън е вечер - толкоз’ тихо е и тъмно. Не се броят на пръсти хора, като мен стоящи в тишината...

Недей да бързаш да виниш и помисли, помни... ,

че щастието не се крие в четвъртия лист на детелината.

Научих се да бъда там, когато другите далеч от тебе бяха...

Опитах да съм рамо, забравил бях за себе си... Какво съм аз без теб?

И в миговете, в които всички срещу мен крещяха,

аз ревностно те защитавах, ставайки все по-свиреп...

Научих и да бъда там, където другите до теб не бяха...

В моментите, в които ти си минус – аз да бъда плюс.

Макар и с хиляди усилия взаимоотношенията ни не оцеляха,

защото лесно е да се говори наизуст...

Дошло е време очите си за тебе да затворя!

Да махна със ръка, да кажа: “Край!”

Но само ако знаеш от какъв мащаб усилия са нужни именно това да сторя,

защото ти възпираш демоните ми, превръщайки живота в Рай...