Равносметка

……

Няма вечна тъга и вечна раздяла.

Не се осъждай – самотността

е нашето жестоко състояние.

Догони ме в белите си сънища

по заснежения бряг.

С най-нежните очи ме погледни

и ела в живота ми.

………

Недогоряла свещ,

букет червени рози,

усмивки през сълзи,

без упреци и пози.

Отива си от нас мигът неуловим

и пясъчен часовник тече неумолим.

Дъждът не потушава пожара във душата.

Оставаме сами – сираци на земята,

загубили любов, намерили утеха,

че всичко е живот – дори и без пътека

към нечие сърце,

без милост, без надежда да бъде по-добре,

без моето „добре”, без твоето „не мога”.

Дали ще ни простят децата ни и богът?

………..

Ще идват есени. Ще отминават.

Млади сме. Ще остареем.

И ще умрем. И няма да остане от мен и теб

нищо друго,

освен ония стихове, в които

ще идват пролети, ще отминават,

ще бъдем млади, след туй ще остареем

и ще умрем и няма да остане

от мен и тебе нищо, нищо,

освен любов.

………..

Не помня лицето ти,

помня очите тревожни,

питащи как ли това е възможно.

Помня минутите живи,

отнели съня ни безбожно.

Не помня гласа ти,

помня усмивката нежна,

събрала света и тъгата безбрежна.

Помня ръцете горещи,

дали ми всичката своя надежда.

Помня и стъпките тихи,

заглъхнали нейде далече,

Помня и тази въздишка горчива –

няма ни, няма ни вече.

………….

Сгъваеми столове, стари обувки,

нащърбени чаши, унили усмивки,

замръзнали струни на вярна китара,

разтворена карта, на път, и тогава?

Надеждата, тази надежда горчива,

прелива в телата, тя още е жива

в ръцете, очите, душите, сърцата.

Оставаме тук – сами на земята,

самотните пътници, гонещи влака

с много надежда и малко багаж –

сгъваеми столове, стари обувки,

нащърбени чаши, щастливи усмивки,

китара, която ще свири, аз знам,

под твоите пръсти – тарам, тарарам,

за тази надежда, която е в нас

и чака да дойде нейният час.

……….

Живея на ръба на пропастта,

между деня и нощта,

в часовете, когато телефонът не звъни.

Между днес и утре, когато сме сами

и твоите ръце ме приютяват.

Ще ми помогнеш ли?

Живея на ръба на пропастта

между моите и твоите години,

преминали през ситото на времето.

Между моите и твоите деца,

носещи върху си бремето ни.

Ще я прескоча ли?

Живея на ръба на пропастта

между моите и твоите очи,

които търся непрестанно.

Ще ги открия ли?

Живея на ръба на пропастта

между земята и небето.

Ще го стигна ли изобщо някога?

И с тебе ли?