16.12.2010 г., 15:02

Равносметка

828 0 0

……

Няма вечна тъга и вечна раздяла.

Не се осъждай – самотността

е нашето жестоко състояние.

Догони ме в белите си сънища

по заснежения бряг.

С най-нежните очи ме погледни

и ела в живота ми.

………

Недогоряла свещ,

букет червени рози,

усмивки през сълзи,

без упреци и пози.

Отива си от нас мигът неуловим

и пясъчен часовник тече неумолим.

Дъждът не потушава пожара във душата.

Оставаме сами – сираци на земята,

загубили любов, намерили утеха,

че всичко е живот – дори и без пътека

към нечие сърце,

без милост, без надежда да бъде по-добре,

без моето „добре”, без твоето „не мога”.

Дали ще ни простят децата ни и богът?

………..

Ще идват есени. Ще отминават.

Млади сме. Ще остареем.

И ще умрем. И няма да остане от мен и теб

нищо друго,

освен ония стихове, в които

ще идват пролети, ще отминават,

ще бъдем млади, след туй ще остареем

и ще умрем и няма да остане

от мен и тебе нищо, нищо,

освен любов.

………..

Не помня лицето ти,

помня очите тревожни,

питащи как ли това е възможно.

Помня минутите живи,

отнели съня ни безбожно.

Не помня гласа ти,

помня усмивката нежна,

събрала света и тъгата безбрежна.

Помня ръцете горещи,

дали ми всичката своя надежда.

Помня и стъпките тихи,

заглъхнали нейде далече,

Помня и тази въздишка горчива –

няма ни, няма ни вече.

………….

Сгъваеми столове, стари обувки,

нащърбени чаши, унили усмивки,

замръзнали струни на вярна китара,

разтворена карта, на път, и тогава?

Надеждата, тази надежда горчива,

прелива в телата, тя още е жива

в ръцете, очите, душите, сърцата.

Оставаме тук – сами на земята,

самотните пътници, гонещи влака

с много надежда и малко багаж –

сгъваеми столове, стари обувки,

нащърбени чаши, щастливи усмивки,

китара, която ще свири, аз знам,

под твоите пръсти – тарам, тарарам,

за тази надежда, която е в нас

и чака да дойде нейният час.

……….

Живея на ръба на пропастта,

между деня и нощта,

в часовете, когато телефонът не звъни.

Между днес и утре, когато сме сами

и твоите ръце ме приютяват.

Ще ми помогнеш ли?

Живея на ръба на пропастта

между моите и твоите години,

преминали през ситото на времето.

Между моите и твоите деца,

носещи върху си бремето ни.

Ще я прескоча ли?

Живея на ръба на пропастта

между моите и твоите очи,

които търся непрестанно.

Ще ги открия ли?

Живея на ръба на пропастта

между земята и небето.

Ще го стигна ли изобщо някога?

И с тебе ли?

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Радостина Тодорова Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

Любовта си отива в неделя. По здрач.

paloma66

> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...

Изгубих се в посоките на дните

paloma66

Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...

Маргаритено

imperfect

Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...

Ти

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...

Кръчма за самотници

Anita765

Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...

Апостоле!

voda

Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...