По пролет разсъмваше се радостно, Райно,

помниш ли ти пролетта?

Бе пролет, когато, загледани в морето безкрайно,

ходехме ти и аз по брега.

И нежен и топъл, развяваше бризът

твойта златна коса

и слушахме как чайки разправят с писък

за русалка, любов и съдба,

която превръща я в пяна, ах тъжна съдба.

Но макар да бе страдала нявга,

макар да бе плакала, ти моя скъпа русалко,

усмихваше се щастливо на вятъра.

Пролет бе. А щом тази съща съдба, тъжна и тъмна,

ни доведе до раздялата, мъчно в несъмнало,

аз свирех с цигулката бяла,

аз плаках насън и в безсъние.

А щом искрите на нашите души

напуснат нашите тела,

нека ангелът, роден от тези стихове,

съедини душите ни в една.