РАЗГОНЕНАТА КУЧКА НА ВСЕМИРА

Дали защото Поезията

е разгонената кучка на Всемира,

дали защото вековечната й пещера

поетите за крамоли

и тайни пиршества събира,

дали защото в километричното им братство

и аз се подредих,

качих се на димящото бунище

и срещу слънцето

извиках своя стих.

Но беше рано.

И не стана нищо.

Над мен висяха

изцъклените небеса, звезди рояци.

Устата ми миришеха

на Млечен път,

на Жълтата река,

на пътища,

трасирани със знаци.

Не знаех още, че което виждам,

и което знам,

не се засмуква с майчиното мляко.

Че кучешкото щастие – да си Поет! –

започва там,

където

останалите псета

език изплезват –

и те погват яко.

Но аз ви благославям, братски челюсти,

и мъртвата ви хватка!

Така жестока е,

така е сладка

примката на думите...

Защо ли радостта на кучката е кратка?

А толкова непоносимо

и толкова взаимно бе

заклещено желанието да ме има в добрите й очи!

Защо мълчат поетите?

Защо и кучката в канавката

на моя тъп живот клечи? –

не вие.

Не скимти –

от векове мълчи,

оголила захапката си стръвна

срещу намордниците на стихиите.

А аз отварям бездънното си гърло

срещу ненаситното небе –

и цял живот срещу звездите

като наритано от братята си куче вия.

... но все пак – помня –

захарчето пада в силната вода –

и не остава нищо.

Така ли думите ми ще изчезнат

и няма да надраскат ни следа? –

трептяща мараня от щъркели,

извили лък

над своите разнищени гнезда?

Нима ще станат шепа черна пепел

в прегазено от зимата огнище?

Каквото смислях в часове за хищници,

за вас съм го спасил –

за да ви топли.

Но колко е далече до април, поете?

О, колко е далече до април!...

Какъв е смисълът?

Защо отново си се покачил

в камбанарията на облаците?

Нима все още вярваш, че в началото бе Слово,

а Словото – у Бога?

Не го ли чуваш как мълчи?

Хилядолетия мълчи –

над бездната със рибите

и птиците

надвесен.

И пламнал в огън,

ти – клисар небесен –

тресеш камбаните,

камбаните с отрязани езици.

И люшкаш небесата с продраната си песен.