- Имаш бръчки.-
огледалото крещи,
слънцето свети безмилостно
и вае тъжни уморени очи.
Сребро проблясва в косите смолисти
като малки сребристи звезди.
Уж звезди а защо ли,
ги крия с къна и бои?
- Стара си вече - реди огледалото
- С тези бели коси.
Тъничък глас отговаря:
- Не разбираш нищо, мълчи!
Плаха усмивка озарява очите,
уж уморени нали
а сега за секундичка само
в тях изгряват хиляда звезди.
Огледалото тихо прошепва:
- Ооо каква красота.
- Извинете - проговаря сърцето.
- Да кажете нещо сега?
Всяка бръчка усмихва се плахо
всеки бял косъм надига глава.
Стана чудо, слънцето вънка
в огледалото сякаш изгря.
- Нека взема думата моля!
- Разбра ли, че бръчките всъщност
са медали за храбри дела,
за болката и тревожните вечери,
за всяка непролята сълза.
- Всеки бял косъм в косата говори,
колко силна е мойта душа,
как след бурята слагам подпори
и укрепвам отново света.
- Знаеш ли, всъщност съм горда,
че имам бръчки и бяла коса.
Те показват, че по мойта пътека
няма само цветя.
© Гълъбина Георгиева Todos los derechos reservados