- Имаш бръчки.-

огледалото крещи,

слънцето свети безмилостно 

и вае тъжни уморени очи.

Сребро проблясва в косите смолисти

като малки сребристи звезди.

Уж звезди а защо ли,

ги крия с къна и бои?

- Стара си вече - реди огледалото

- С тези бели коси.

Тъничък глас отговаря:

- Не разбираш нищо, мълчи!

Плаха усмивка озарява очите,

уж уморени нали

а сега за секундичка само

в тях изгряват хиляда звезди.

Огледалото тихо прошепва:

- Ооо каква красота.

- Извинете - проговаря сърцето.

- Да кажете нещо сега?

Всяка бръчка усмихва се плахо

всеки бял косъм надига глава.

Стана чудо, слънцето вънка

в огледалото сякаш изгря.

- Нека взема думата моля!

- Разбра ли, че бръчките всъщност

са медали за храбри дела,

за болката и тревожните вечери,

за всяка непролята сълза.

- Всеки бял косъм в косата говори,

колко силна е мойта душа,

как след бурята слагам подпори

и укрепвам отново света.

- Знаеш ли, всъщност съм горда,

че имам бръчки и бяла коса.

Те показват, че по мойта пътека

няма само цветя.