-

Дочаках го! – потомък Аполонов.

Над мен започна мисли да простира

от същите дъждовни небосклони,

в които векове за него взирах се.

Гласът му съживява в мен росата,

проблясваща над порите най-скрити.

Заравя с нежност пръсти из косата ми,

но в раните не рови. И не пита.

Прелива от дланта му мъжка жажда.

В очите му тежат безброй истории.

От Коледа – до чак навръх Игнажден

дали могла бих да го изговоря!?

Опитвам! И рисувам пътеписи

в статива върху мократа му кожа.

Статични сме. И въздухът лепи се.

Но той, да ме научи все не може

на вярност. На това – да го обичам.

На истина. На огън. На оставане.

Получих от годините „отличен”

за опита сърцето да калявам.

Полирах се. И стана немислимо

той дни и нощи да ме извисява.

Останах глуха за вика: Спаси ме!

Заета бях със своето спасяване.

-